Кратка история с тежки последици

Нас яко ни удари ковида. Не знам вие как го изкарахте, избощо вярвате ли в него, в 5Жто ли се кълнете, ама при нас дойде бая нанагорно. Почна невинно, с една реплика баш в разгара на цялата карантина "Миличка, айде да идем до магазина, хем ще вземем агнешки котлети да ти изпека за вечеря, хем малко да се разтъпчем" и аз, патката с патка, се хванах на тая въдица. След няма и половин час той вече бута количка с размерите на Еверест, в която се помещават тонове зеленчуци и плодове, тройни пакети с ориз, захар, литри олио, камари от месо, уиски с подарък две чаши, пликове със замразен грах, от които можеш да си направиш иглу, изобщо от пиле мляко, пиле и мляко. Аз пъпля след него, натоварена като двугърба камила с голяма опаковка "12+2 гратис" тоалетна хартия (yes!), зелка и по никому неясни причини осем опаковки настъргана моцарела. Всеки един артикул е отвоюван от другите пазаруващи с кръв, пот, сълзи и подлост. Предстои ни Голямото чакане, час-час и нещо. На касата се сещам, че сме забравили всъщност въпросните агнешки котлети и се навеждам към ухото на мъжа ми да му съобщя печалната новина. В същото време охраната - къде сто и двайсе кила мъжага, рошав и с кървясал поглед над маската вика нещо. Аз - пълен игнор. Той - увеличава децибелите и включва ръкомахане тип "елинпелиновата ветрена мелница". Аз - пълен игнор. Той - затърчава се към мен с елегантността на застаряващ носорог (забелязвам как крехка бабичка успява в последния момент да си спаси кожата като отскача от пътя му) и спира на почтително разстояние. Поглежда ме озверял все едно съм телефонен измамник-рецидивист и изкрещява с интонацията на учителка по математика: Вие там, двамата, разделете се!

- Ми то хубаво да се разделим, да ти кажа честно и аз отдавна го мисля, господине, ама нали се сещаш... бутаме заради децата... да не страдат.

После се оказа, че той имал предвид да стоим на разстояние от 1,5м заради Ковида. Съсипа ни семейството тоя вирус.