Кратка история за сменена самоличност

Слагам маската. Дърпа ми ушите по-силно от баща ми кат ме гепи в трети клас да пуша. Боли, но се издържа. По-болезнена ще е срещата с благоверната след малко. Влизам. Пред мен бая народ чака, зървам я как чете рецепти и нервно пълни пликове с лекарства. На опашката всеки киха, кашля, подпръцква и изобщо е пред умирачка. Стоя си чинно. След има-няма час идва моя ред. Жена ми е зад гишето и вдига морни, замъглени зъркели.

„Сладкишче, ше взема аз детето от детска днес, викам, и съм купил кайма за мусака. Нали ще врътнеш довечера?“ Тихичко й говоря, да не ме надушат тия зомбита от опашката, че съм по лични дела. Отсреща – свъсени вежди. Хем знам, че са чистак-бърсак новички, аз ги платих, по микроблейднещоси метода, 90 кинта, хем се събрали по средата и гос'жата ми замязала на Борат. Дали ме е разбрала - не знам. Зад нейната маска се изстрелва: „Мама и ще идва до София, ще остане 10 дни“. Краката ми се подкосяват, Ковид, идвай брато, взимай ме! Уцелен съм в десетката кат с бренеке на новогодишно хоро пред блока. „Нидей, бе в тая извънредна обстановка женицата ще я караш да пътува с рейсове“ кахъря се аз ужким. „Ъ, не с рейс, ти ще я докараш в неделя!“ ме занулява зловещо жената. Как неделя, коя неделя, ловната неделя дето я чакам от сума ти време, ли бе?! Дали да не взема да глътна някоя ехинацея веднага? Или някой друг хап, сироп, депилаторна маска, комплект бинтове... в тая аптека все ще има нещо дето да спасява от инфаркт. Решавам обаче да върна елегантно разговора към най-належащото. „Скъпичко, ще обеля картофите. Нали довечера няма да си много уморена и ш моо ми врътнеш една?“

Миличкото ми стои зад плексигласа: маска, очила, ръкавици и облак дезинфектант. От погледа й става ясно, че не е фен на идеята с връткането. „Муската, бе зайо, да врътнеш“ – уточнявам, щото гладът е по-силен от нагона, майка, ма тва го разбира човек чак кат се ожени. „Ще ти се реванширам с масажче на крачетата“ Мноо ми се е дояла мусака, хора, даже копитата ще й намачкам. Тя изсумтя нещо и за тръгвам да си тръгвам, ма не съм познал... Пляс! – един як задвратник ме изплющява, та подпиквам. „Кво, ма?“ питам поредното тяло, увито като мумия в предпазни средства, което се е изпречило фронтално. „Ти на кого обещаваш масажче, бе, мизерник?“ съска тялото.

Върви, начи ген. Мутафчийски, обяснявай на жена ми, че съм я объркал с колежката й заради твойте тъпи маски

!