Кратка история за провала

Родителите ми били романтици по душа и много искали да имат дъщеричка по клише: руса, синеочка и с висок гликемичен индекс. Но после целият първоначален ентусиазъм се спихнал. Да започнем от началото. Били намислили да ме кръстят Елена (на хубавата Елена), но минутка след раждането, когато видели какво се е пръкнало, решили да е Галина (бел. ред. Галина на италиански значи кокошка). Напълно подходящо. Мъките им продължили и по-нататък. Оказала съм се рижа, свръхмургава и при това луничава, кривокрака, заядлива по характер и силно късогледа. Не помогнало, че ми забранили да си нося очилата, за да не правя лошо впечатление. 18 пъти съм си разбивала носа. Още се чудят дали дете с очила не би било по-добре от дете с крив нос. Заради щръкналите уши съм ходела целогодишно облепена с тиксо. За да елимират говорния ми дефект по 4 часа на ден съм повтаряла "Рашо реши риба" с коркова тапа между зъбите. Станало още по зле. Освен, че и до ден днешен не мога да казвам „ф“, „нр“, „тцъ“ съм и с обратна захапка. След няколко години опити да ме очовечат нашите изгубили надежда и сменили стратегията. Това го помня ясно. Разрешаваха ми неща, които другите хлапета не можеха и да помиришат! Винаги съм имала колело без спирачки. Вместо по детски площадки с катеруши ме водеха на изоставени строителни скелета и необезопасени кранове. Каквато и гъби да намерех на излет в гората, можех да ям на корем. Щом разбереше, че някой е болен от шарка, мама веднага ме замъкваше на гости у тях. Тате ме научи да плувам без пояс на един 6ти август при скалите на „Германката“. На рождените си дни получавах пачка кибрит, бутилка спирт, а дори веднъж тротилова шашка. Записаха ме на планинско катерене и спалеология в първа група на детската градина. Бях алергична към домашни любимци, но ми взеха куче, котка и 3 хамстера при условие всеки ден да ги реша. След това ми купиха и тарантула. Можех да си говоря с непознати. Махнаха парапета от балкона. Направиха всичко по силите си от родителска любов. Беше рай. Единственото, което помрачаваше радостното ми детство е, че през цялото време ми повтаряха: Ех, защо не си като братовчедка си Еми.

Колкото и да се опитвах, не можех

. Еми е умряла при раждането си.