Кратка история за празните обещания

Който не е бил в 18.45 в петък в LIDL, той не знае нищо за народопсихологията на българина. И също така е изпуснал пeрфектния безплатен курс по стратегия и тактика на ръкопашния бой. Самото пълнене на количката в този ден и конкретно в този час изисква военни маньоври и отработени ходове. Откъде да минеш, за да се добереш първи до пакетите 87+4 бонус тоалетна хартия и как да избереш най-червените розови домати – звучи проста работа, ма ич не е. И когато най-накрая си горд притежател на изобилие от благини и 8 отварачки за бира (щот са на промоция), идва моментът да си платиш. В буквален и преносен смисъл. Защото добрият дядо Господ е измислил подходящо наказание за алчното око на съвременния потребител и то се нарича опашка пред касата. Вие се тя живописно като Китайската стена и обещава часове кибичене в компанията на изтощени и неприветливи хора, избрани сякаш на кастинг за масовка в зомби апокалипсис.

Кротко развивам разширени вени, когато мелодичен глас изчуруликва, че „уважаеми клиенти, отваря каса номер 6“. Глас, който може да ти продаде лекарство против диария, когато си с як запек. Глас, на който може да се има доверие /вероятно принадлежащ на Гергана Стоянова/. Глас, който силно мотивира тълпата да се премести рязко от каса номер 3, където се намираме, в западна посока към заветната каса номер 6. За миг се извива ураганът Каролина. Количка премазва малкото пръстче на крака ми, с професионален жест изваждат окото ми с франзела, а немощна на вид бабичка, пред която без да искам съм отворила десния си фланг, в атаката така ме ръгва в гърба, че бъбрекът ми е полуизваден и готов за трансплантация. Уж окапалите от пазаруване всъщност се оказват енергични щурмоваци. Сцената е забележителна както по отношение на многолюдност, така и в частта „визуални ефекти и озвучаване“. Три минути по-късно настава затишие и оглеждам пораженията. Решавам, че мога да се явя за ТЕЛК, но едва ли ще ми дадат повече от 34%. Дето се вика засега нещата се развиват в моя полза и кажи-речи след час ще съм успяла да купя киселото мляко и пържолите, за които всъщност дойдох. Забелязвам, че част от чакащите се двоумят дали да останат на сегашните си позиции или да преминат в настъпление. Защото каса номер 6 е обещаваща като предизборна кампания. Каса номер 6 е Обетованата земя. Каса номер 6 е новият национален приоритет. Да, ама не. За съжаление касата не е отворила и там населението не заварва чевръста мома да отмята работа, а необятното разочарование на празно столче. Преселението започва в обратна посока! Хаосът ескалира. „Аз бях преди вас… чукундур, не се преДреждай… пуснете майката с детето… ти откачи ли бе, детето е на 36 и със затворническа татуировка… ами именно затова я пуснете… мръдни се, не се мърдай, шти мръдна аз на тебе една в мутрата...“ Формират се различни коалиции, които преподреждат опашката. Викат се адвокати, подписват се клетвени декларации кой къде се е намирал и дали му е ред. Старец заменя гарсониера в Обеля за по-челно място. Припадъци, родилни контракции и астматични пристъпи се приемат като долно симулиране и биват морално осъдени. Касиерката хитро се дистанцира от споровете, ама колко да е хитро… в суматохата я уцелват с преоценена консерва копърка и получава изразителна, синьо-зелена цицина на челото. В този сюблимен момент мъжът ми звъни. „В магазина ли си още, вика, а чудесно. Айде да вземеш и едно масло.“ Малеее! След като му отговорих красноречиво какво мисля по въпроса да си оставя, риш, мястото на опашката и да хукна да търся масло, той поема шумно въздух и затваря телефона.

Като се връщам вкъщи става ясно, че е изциклил паркета, полял цветята, боядисал коридора в резеда, проснал прането /на съседите, щото ние сме нямали налично мокро пране/ и се крие зад дивана.