Кратка история за "онези" 20% от населението

И двамата имаме зелени сертификати. Не ставали за безплатно паркиране в зелената зона. Язък. Не измислихме за какво друго да ги ползваме, освен да се наядем. Налага се да идем на ресторант. Спрятаме се набързо и нахълтваме в китна квартална кръчмица. Единствени посетители сме, но сервитьорката изцяло игнорира действителността. Щатните мухи ни обръщат повече внимание от нея. Момата носи менюто едва след като мъжът ми се размахва, а в последствие и се изоква с децибелите на несебърски продавач на семки. Поръчваме шопска - пристига зелена. Поръчваме газирана вода - пристига студен чай. Мноооого предпазливо поръчваме свински карета с голям страх, че ще пристигне я чувалче цимент, я марокански килим. Явно доставената вече храна е докарала келнерката до пълно изтощение, защото я сполетява съдбата на Вера Су. Губим всяка надежда, че ще я зърнем отново. Повече от час по-късно обаче, сурнейки подпетени мокасини и с печален израз на лицето, тя тръсва на масата чиния овъглени картофи и месо в със съмнително резедав отенък. "Може ли още една ракия" промънква тъкмо мъжът ми. И таз девойка, начи, изведнъж се разфучава, оживява и няма за минута носи голяма гроздова в запотена чаша.

Алоу, пак неразбралата, той не поръча, той ме попита за разрешение!