Кратка пещерна история

"Не ми пука в колко часа ще стигнем. Искам да си изпия кафето на спокойствие! И не го разбирам тоя джипиес. И не го знам тоя път" това ми заявява Габи и врътва натъпканото си с доста зор в тесни черни дънки дупе. Опитвам се успокоя истерията: „Няма как да объркаш – само по околовръстното, на разклона за Панчарево на дясно и след това до Самоков е все направо, а и нали ще караш след мен.“ Мигва два пъти, слага огромните като тигани слънчеви очила и се покатерва в лъскавото джипче. Въпреки, че Габи подлежи на команди колкото колорадски бръмбар на тренировки, за всеки случай като тръгваме пускам телефона на спикър и повтарям инструкциите: Сега гледай да следваш мойта Хонда, по околовръстното, на Панчарево в дясно и след малко завои за около час ще пристигнем.“ Скоро забравям за нея, защото: 1.вали като из ведро 2. кучето непрекъснато ми ближе лоста за скорости 3. синът ми и неговото приятелче на задната седалка си играят на карти по-шумно от Али Баба и 40 разбойника на ергенско парти 4. като гладни гларуси ме налитат натрапчиви мисли за прав панталон от пролетната колекция на Масимо Дюти 5. опитвам се да шофирам плавно, тъй като дъщеря ми старателно се гримира, а не искам да остане едноока преди да сме я похарчили 6. водя дълги и изнервящи служебни разговори. По едно време гледам на втора линия 📞Габи: „....ехо, а защо спряхте?“ Опулвам се като крава, изненадана от ветеринарен преглед: „Как ще сме спряли, бе, Габи?“ Поглеждам в огледалото за обратно виждане - зад мен кара автобус, от джипа на фръцлата няма и помен. "Ми, спряхте и аз след вас. Точно до табелката Мировяне."

Тя карала след друга Хонда, милата сине-магугу Габи, врътнала едно кръгче по околовръсното и росна-росна пристигнала в Мировяне!

#GPS