Кратка история за отмъщението

Автомобилът е натоварен с багаж до капака, а ако трябва да сме по-точни 2-3 куфара, 4-5 сака, приблизително 11 различни по размер найлонови торбички, надуваем дюшек и хладилна чанта! Децата са на задната седалка, а мъжът ми - зад волана. Аз в посредническата роля между двете ключови звена се опитвам да пия кафе без да се залея, да попреча на единия да пуши в колата, а другите двама по братски да си избодат очичките. Климатикът не духа студено, затова пък вие на умряло. "Тате, спри, че ни се пишка." изведнъж провъзгласява четиригодишният. "Ние да пътуваме ли сме тръгнали или да пикаеме? Ще чакате до бензиностанцията!" По-големият, вече на 6, се включва "Ама на мене и ми се ака даже." Мъжът ми най мрази 2 неща в тоя живот: сутляш с канела и да спира по магистралите. "Да ги нямаме тия. Стискайте." Минаваме около 2 километра в препирни, когато ни настига патрулка с включени светлини. ОТБИЙТЕ ВДЯСНО, ОТБИЙТЕ ВДЯСНО. Тия па. Да не сме банкови обирджии. Двамата полицаи изскачат енергично, насочили пистолети към нас, карат мъжът ми да изключи мотора и да излезем с вдигнати ръце. Просват ни на асфалта. Изведнъж попадам в обръжението на мазен прах, остри камъчета, които се забиват болезнено в бедрата, стари фасове и изсъхнали курешки. Униформените започват да говорят един през друг по радиостанциите. Екшънът е пълен. Както лежа по очи, опитвайки се да дишам, но не и да поглъщам прахоляка, ги чувам да разговарят с децата: "Дайте го!"

Баткото сваля от задното стъкло парче хартия, на която е написал с разкривен почерк: ПОМОШТ. СПАСЕ ТЕ НИ.

Кретенчетата ми те, целите на баща си са се метнали!

#ДНК