Кратка история за частната собственост

Края на миналия век. Лято, та дрънка. На квартира сме в Несебър. Хазайката се оказва извадена от руска книжка с приказки - грозна бабичка, прегърбена като бумеранг и също толкова бойно настроена. Носът й е закривен като гега и постоянно сбръчкан в наша посока. Не й вдъхваме доверие още от първия момент. За добре дошли - не ще да ни пусне в стаята. Освен уговорените 4 лв. на вечер дъртата кикимора иска и 10 кинта депозит. Някои от вас (дефакто по-зрелите от вас) помнят, че десетачката в ония светли времена беше цяло състояние. Оцъклени питаме за какво е депозита. Е, били сме от София, а софиянците гепели, риш ли, отмъквали и цапцарапвали като луди. Залог за чаршафите и хавлиите. Щото такива като нас тя мноооого е виждала, ама мноооо-го! Щели сме да й задигнем имуществото! „Ма тая скучумбра за крадци ли ни мисли - нацупвам се скорострелно - Давай да си тръгваме.“ Той подхожда разумно: „Не, бе кво ти пука, ще й дам 10 камъка да не се страхува, че ше й свиеме завивките.“

Влизаме в стаята. Обстановката е далеч от разкошна: стол, закачалка, легло персон и половина. На леглото бели чаршафи и кафяви одеала. И навсякъде по тях – мастилени печати на БДЖ.

#крадци