Кратка история за клишетата

Има такива жени. Не могат да си отворят сами буркан кисели краставички, изпадат в истерия, ако ноктопластиката им се отлепи и естествено нямат идея къде да налеят вода за чистачките. Люси е от тях. Веднъж стоя двайсе минути на масата в един ресторант с поглед в упор на тогавашното й гадже, преди той да се сети, че трябва да й дръпне стола, за да тръгнат. Прилича на чихуахуа - миньонче, ходи наперено, пърха с мигли и през 6 цяло и пет минути се гледа в огледацето. Много е ... абе, една такава чистичка, сладка и лигава едновременно. Като извадена от реклама за прах за пране. Вчера припадна драматично да дивана ни и очаквах да ме запознае със суицидните си намерения по повод излязла й наскоро пъпка на носа или друг вид глобален колапс. Не бях далече от истината - веднага ме заля с няколко черпака обстоятелствена информация за тегобите си. "Муци, КОШМАР! Трябва да си сменя личния лекар. Нямам сили, но трябва. Предписа ми едни хапчета - ми, не мога да ги гълтам." Поглеждам я с укор "Хайде сега пак глупости. Слагаш на езика и с малко водичка го гълташ. Или с компот." Люси ускорява дишането си с 28% и злочесто извива "Не могааа, ужасно е, повдига ми се, залепва ми на небцето, огромно е, едвам успявам да преглътна. Имам чувството, че ще повърна. Наистина!" Очите й стават като две локвички на прясно асфалтиран софийски булевард, а малкото носле се зачервява - първи признаци, че ще ревне. За да предотвратя половинчасова оратория се мобилизирам максимално "Добре де, ще измислим нещо, дай да ги видя тия толкова страшни хапчета!"

Рови в миниатюрната си, скъпарска, розова чантичка и вади опаковка вагинални свещички. Е, коя съм аз, че да й викам лигла?! Като гледам блистера, е изпила вече четири!

#хапчета