Кратка история за приоритетите

Случка отпреди стотина години. С мъжа ми сме в сладката фаза "пресни гаджета" и тръгваме заедно на море. По път отсядаме в ямболско село при вуйната на моя баща. Тя ни посреща сърдечно, което в превод означава мълниеносно поднасяне, разкостване и поглъщане на сериозни количества от печените ребърца и бутове на рогати бозайници, едри като павета буци домашно сирене, скриващи горещ качамак, току-що откъснати домати и елексир, познат по ония места като домашна гроздова. И както подобава на приказните сюжети след като ни угощава, както вещицата се погрижила за Хензел и Гретел, тя ни застила колосани бели чаршафи в голямата стая на втория етаж. "И утре заран, като напрая микичетата ши се кача, да ви събудя" Аз изчервена промърморвам: "Ама няма нужда, вуйно." Тя се връща от пътя си, фърля един поглед ала Горгона и ми става ясно, че по-лесно ще спра падаща лавина, отколкото нея: "Ми чи кък? Ше закусите преди да върите." Аз още по-смутено се опитвам да изясня детайлите: "Да, разбира се, ще хапнем мекици, ама не влизай в стаята сутринта... може... ъъъ... да правим секс."

" Бааааа! Вий ше правите секс, а микичетата да изстинат, тъй ли?!"

#закуска