Кратка история за това Как се изложих в поликлиниката

Той е на три и два месеца, въоръжен до зъби с пластмасови пистолети, леко хремав и много опасен. Стоим в чакалнята пред лабораторията, за да му вземат кръв и урина преди постъпване в детска градина. Пръстови отпечатъци не искат, но той щедро ги оставя по стената малко след като е обрал цялата мръсотия под пейката. "Сега ще те бодне леличката с една малка игличка по пръстчето" го уговарям най-благо. "Ше я праснъ!" ми съобщава хлапето. "О, моля те, тя е внимателна. Няма да те заболи." лъжа го нагло. "Ше я праснъ!" афишира решителност последната издънка на фамилията и за доказателство се втрурва към вратата, нанасяйки 2-3 яки шута в суматохата. Отвътре веднага изскача очилатата лаборантка с профил на шарпей и хвърля убийствен поглед, с което прави на пух и прах доскорошните ми уверения какъв свестен и мил човек е. Решавам да минем първо по-леката процедура. Завличам го пред гишето, взимам една чашка и настоявам: "Сега ще се изпишкаш вътре." Преговорите ми се следят от осем баби, още две майки с децата си, купчина тийнове, бременна, семейство на средна възраст и старец, който си наглася слуховия апарат, за да е в час със събитията. От страна на племенника си не срещам грам разбиране, но пък е последователен в заплахите - "Ште праснъ!" Хладнокръвно обяснявам втори път "Виж, много ми е важно да се изпишкаш в тази чашка. След това ще получиш бонбони. Нали?" Всички са притихнали в очакване на резултата от зашеметителния ми педагогически подход. Бонбоните привличат вниманието му, спира да се дърпа и аха да се съгласи.

Леко погнусен, с изкривена физиономийка ме поглежда "Окееей. В чашката? Ше го пиеш ли?"

#навици