Кратка история за Скритите таланти на децата

Оставям на отглеждане 5-годишния си син на пра-баба му с изричното предупреждение, че я е сътворил някоя беля, я съм го наказала седмица без компютърни игри. "Сядаш на това столче и не мърдаш." строго излагам виждането си за неговата времево-пространствена рамка. Малкият кима, все едно, че разбира. Прибирам се след няма и час и още от коридора чувам. "Давай, бабоооо, по-силнооо!" На темперамент го докарва като футболен запалянко преди дузпа. В дневната, обсипана с плюш, порцеланови фигурки на пастирки и плетени на една кука покривчици, заварвам дребният негодник да стои на същия стол, който му бях избрала за местообитание. Невинно похапва сладки с канела. На пръв поглед не забелязвам нито счупено огледало, нито наводнен под. Но пък... осемдесет и три годишната ми баба е покачена на стол. Олюлява се, но енергично маа по тавана с някаква метла. Призлява ми моментално. "Слизай веднага, ще се пребиеш." Като оправдание тя поглежда ужасена към мен и проплаква: "Хлебарка! Никога не съм имала хлебарки! И са генномодифицирани, не умират, пущините. Тази вече трябваше да съм я размазала." Вглеждам се в гадинката и осъзнавам, че наистина е безсмъртна.

Единствено остана загадка как келешчето беше успяло така реалистично да я нарисува на тавана с флумастер!

#хлебарки