Кратка история за разликата между "мое" и "чуждо"

Има едно нежно и неизразимо чувство между бащите и синовете. Описано е от поети и писатели, знаете за какво става въпрос – висша духовна връзка и гордост. Ама някви по-практични неща, напр. да го вземе тате от детската градина... трудна работа. Едвам успявам да убедя благоверният да се заеме с неимоверно тежката задача. Честно казано прибягвам до подкуп във формата на огромен крем карамел. Та още от вратата на детската върху тригодишния се оказва немодериран натиск: „Хайде, давай по-бързо. Почна ми мача, кво се бавиш.“ Дребното припряно облича 20те ката дрехи, с които съм го навлякла. Е, верно ризата над пуловера, но пък и Супермен си носи гащите над панталона! „Слагай ботушките!“ „Ама, тате...“ „Слагай и тръгвай, че кат' те шляпна" По пътя до вкъщи синчето още повече къса нервите на татко си, защото изостава, куцука, поспирва. "Ей, върви с мене, иначе си като торпедо, не мога да те стигна, а сега ми се влачиш!" "Тате, болят ме крачетата, носи ме" Тарикат 'начи. Мъжът ми решава, че няма да му минат тънките номерца. "Върви, без глезотии! Никакво носене, защото си голямо момче вече!" Най-накрая се прибират.

Поглеждам ги на вратата още: „Ама той защо е с чужди ботушки?“

Не само чужди, ами с 2 номера по-малки!

#болка